събота, 7 март 2015 г.

8.03

Броя себе си за феминистка.
Имам две дъщери. Момчетата около тях са чудесни – като започнем с Влади от детската градина, който подарил на Ния мартеничка. Момчетата около мен също – като започнем с моя татко и завършим с таткото у нас.
Феминизмът не е борба между половете. Не е забележка в бележника на другарчето ми по чин, не е вина по рождение. Твърдо съм убедена, че момченцата не се раждат „от виновния пол”.
Нито пък момиченцата. Всъщност, когато бях малка, този въпрос сякаш не стоеше – подразбираше се, че мъжете и жените са равни, а когато не са, това са битовизми, остатъци от друго време, които ще отмрат от само себе си. И през ум не ми е минавало, че нещо – от катеренето по дървета до състезанията по математика или бъдещите професии – не е за мен, защото съм момиче.
Тази обществена нагласа сякаш се промени рязко през 1989-а година, когато сякаш се опитвахме да заживеем в свят, огледален на всичко познато. Няма да забравя един руски виц от времето на „Огонек”, в който мъже и жени се лашкат в препълнен автобус на път към работа. Един мужик забива лакът в жената до себе си, за да се добере до седалка, а тя се развиква възмутена: „Как вам не стыдно! Да я женщина!” А мужикът отговаря: „Женщина? Женщины еще спят.”
Представата, че идеята за равенство е нещо некрасиво и неестествено, ни заля заедно с рекламите на „Монсанто”, историите за екстрасенси и руските битаци, внезапно цъфнали по градинките. Прословутите трактористки (интересно, аз пък познавах лекарки, учителки, архитектки, радиожурналистки и пр.) бяха многократно употребени като контрапункт на новия образ на жената, която, ако има късмет, е твърде красива, за да работи, тоест работи мутреса.
Започнала като битка за „красивото у жената” (с „госпожици” и „мили дами”), „огледалната” нагласа скоро заля кварталите на София с естетически издържани снимки на женски дупета, разпечатани на принтер и увенчани с надпис „Това е твоят ауспух”. Представата, че „сексът продава” го превърна в свръхексплоатиран, претръпнал от умора амбулантен търговец, който тика по калните спирки количка, натъпкана с всичко от „страст на кристали” до автомобилни гуми и циментови смеси. От страх да не бъдат обвинени в тесногръдие и соц-манталитет медийните регулатори оставиха порното да стане практически норма за визуалната среда по улиците (билбордове, торбички, стърчащи отвсякъде вестници), телевизията, хумора (до ден днешен май за връх на българския хумор се счита да вкараш сексуален подтекст в уж невинна ситуация, ха, ха). Същият очукан амбулантен търговец е натоварен и със задачата да компенсира всички национални комплекси, хвалейки се на всеки, който не смята за твърде изтънчено да се мери с него точно по този параграф.
Феминистки проблем ли е това или проблем на добрия вкус? Не съм сигурна доколко двете са отделими. Защото средата възпитава, тя внушава понятието за „нормално” – ако приемем заедно с авторите от „Философски закуски”, че за мнозина нормално е това, което правят другите. Ако приемем, че е нормално да натискаме копчето на възбудата за всякакви цели, то не бива да се учудваме, че ще имаме сензационна журналистика, на чийто фон и най-дървения и половинчат анализ ще изглежда крайно рационален, не бива да се учудваме, че ще имаме свръхвисок трафик на хора, не трябва да се учудваме, че критерият на добрия вкус ще отсъства от всичко – от градската среда до учебниците на децата ни. Или че полицията ще смята, че жертвата по правило си е виновна, щом не се е пазила. Всичко това е свързано с „женския въпрос”, ама не само с него. Защото е част от начин на мислене, който засяга всички. Нагонът за насилие, да речем, също е вътрешен повик, възпиран от някакви си увреждащи здравата психика задръжки.  По време на „прехода”, докато аз се чудех как да се прибирам по тъмно от лекции, всъщност пострадаха мои приятели – момчета, към чиито портфейли някой бе проявил здравословен интерес.
Това не значи непременно, че всички проблеми на жените в България се изчерпват с родените през въпросния „преход”. Много от тях – като   бруталното отношениекъм родилките в държавните болници– са си от младостта на майките ни. Далеч съм и от мисълта да разхвалвам един режим, който по същество е престъпен, наложен и поддържан с насилие. Обаче смислената промяна не е да обърнеш всичко на 180 градуса. Ние не просто изхвърлихме бебето на равноправието с мръсната вода на ДС и скритите партийни машинации. Ние запазихме мръсната вода, а изхвърлихме бебето.
Честно казано, предпочитам да бяхме запазили призрака на трактористката.



Няма коментари:

Публикуване на коментар